Раждането на сина ни e най-красивият спомен за мен и съпруга ми, а сигурна съм това е най-специалният момент за всяка двойка. Въпреки това човек забравя подробностите, имената на екипа, който се е грижил за него, малките неща, които избледняват пред емоционалната експлозия, която представлява появата на нов живот. И тъй като не ми се искаше да става така, един ден седнах и се отдадох на спомените, за да си припомня и никога да не забравя как протече раждането ми. Споделям моята история с надеждата, че ще помогна на някоя бъдеща мама да е по-подготвена и спокойна, когато дойде и нейното време за най-специалната среща в живота ѝ.
Виж още: А ти нагласи ли чантата за родилното?
Подготовката
Като човек, който не оставя нищо на случайността, още от първите месеци на бременността аз четях книги за бременността и раждането, публикации на здравните служби в западноевропейски страни, гледах клипчета за раждането, за растежа на бебето и т.н.. Бях си решила точно как бих искала да протече раждането и дори си бях си написала цял план за раждането. Това всъщност е нещо, което е добре всяка бъдеща мама да има, за да знае какво я очаква и какво ще се случва с нея и с бебето. Планът за раждането може да изготвиш заедно с лекаря или акушерката си, за да са запознати и те с желанията ти и да се водят по тях. Какво да включва планът ти можеш да се ориентираш на сайта на Асоциацията на българските дули.
Виж още: Трети триместър от бременността – какво трябва да знаеш
За нас със съпруга ни безспорно най-важната част от плана беше да осигурим присъствие на таткото в големия ден. В други страни това е нормално отдавна, но за България е сравнително нова практика, която засега се приема главно в частни болници или във ВИП залите на държавните (в която си ВИП, защото си плащаш да родиш сама, вместо в една стая с още три жени например). Ако и вие се решите на това, се пригответе, че от роднини и познати едва ли ще получите много разбиране. По-скоро очаквайте коментари от рода на „Той никога вече няма да гледа на теб по същия начин!”, „За какво ти е там?!”, „Това е женска работа!“).
Затова пък можеш да продължиш да четеш моята история и да знаеш, че не сте сами в това толкова прекрасно решение! Ние много се радваме, че преживяхме този незабравим миг заедно, като семейство, и пожелавам същата възможност на все повече български двойки!
Изборът
Бременността си следях при моя акушер-гинеколог и се чувствах в сигурни ръце. Но тъй като тя не изражда, се наложи да избираме болница, където да родя с друг медицински екип. Това определено е едно нелеко решение, особено ако цялата ти бременност си следила на друго място. Затова решихме да се възползваме от дните на отворени врати на три родилни отделения в София. Интересувахме се както от материалната база, процедурите и отношението към родилката по време на самото раждане, така и от грижите за мама и бебе по време на престоя.
В някои болници през нощта държат разделени майка и бебче, за да свиквало то на нощен режим. Това, например, за мен беше неприемливо. Също не можех да приема храната, която се дава на майките след секцио, да е парче салам върху филия бял хляб (все пак всяка хапка е важна и трябва да има хранителна стойност!), както ми беше разказвала майка, яла именно това в една софийска болница.
Беше ми важно и да не се дава вода или адаптирано мляко на бебето, защото исках да го кърмя, а не то да се засища по друг начин.
На всички тези свои въпроси успях да намеря отговор именно по време на дните на отворените врати.
В крайна сметка избрахме болницата, която най-много отговаряше на нашите очаквания за раждането, които включваха човешко и професионално отношение към пациентите, адекватна материална база, внимание и грижа за майка и бебе след раждането и, разбира се, възможност за присъствие на бащата на самото раждане.
Раждането
Имах си представа за това как ще започне раждането – със слабички контракции, които полека-лека се засилват, а аз бавничко се оправям за болницата… Естествено, не стана така! Току-що влязла в 37-ма седмица (от която нататък бебчето се води доносено), се събудих в 5 сутринта от странно усещане – околоплодният мехур се беше спукал и с това започваше първата фаза на моето раждане. Околоплодната течност беше прозрачна, така че нямаше нищо нередно. Багажът ми за болницата беше готов и в 6 часа вече бяхме в спешния кабинет. При прегледа там се оказа, че разкритие все още нямам. Също в спешния кабинет попълнихме всички документи. На едно място трябваше да отбележим дали искаме бащата да отреже пъпната връв, но единодушно решихме, че на този етап не сме готови за това… Стигаше ни, че ще присъства на раждането 🙂
Настаниха ни в залата, в която всичко щеше да се случи – контракциите, раждането на бебето, както и часовете след това. И започна голямото чакане… Макар да бяха започнали слаби контракции, в 9 часа се съгласих да ускорим процеса изкуствено. Все пак бях със спукан околоплоден мехур и средата вече не беше идеална за бебето. Оттогава до обяд, само за три часа, направих геройското разкритие от 6 см и определено вече болеше…
През това време седях върху топката за раждане, взимах си топъл душ, разхождах се, следяха тоновете на бебето, даже се опитвахме да гледаме един сериал от телефона на съпруга ми, което донякъде ме откъсваше от болката… А той пък се изживяваше като истински експерт на контракциите. Докато лежах на леглото да ми мерят тоновете, той разчиташе информацията на апарата и при една все така болезнена контракция той ми заяви: „А, тази е лекичка!“. От болка нямах сили да изрека нищо, та единственото, което можах да направя беше неприличен жест с ръка (досещай се кой точно). Ето такива моменти се помнят цял живот и днес със смях си ги припомняме, защото той беше до мен за всичко, точно както си представяхме.
При поредната проверка на разкритието от лекаря ми, той заяви уверено: „В 13 часа ще родиш” и аз си отдъхнах – наближаваше най-сетне времето за УПОЙКАТА! Първоначално не исках такава, защото казват, че най-добре е без, но в един момент интензитетът на болката ме накара да информирам екипа, че съм съгласна на епидурална упойка. И така, въпреки първоначалния ми план за раждане (все пак плановете са затова – да се променят), колкото по-силни и по-чести ставаха контракциите, с толкова по-голямо нетърпение чаках да дойде анестезиоложката. Нямаше и помен от страха ми от игли, исках само да намалее изтощителната болка!
„Сега колкото и да боли, в никакъв случай не може да мърдаш!“, каза анестезиоложката преди поставянето на упойката. Естествено, точно тогава започна нова контракция и аз стиснах зъби. Много помогна акушерката, която асистираше тогава. Тя ме беше прегърнала, държейки ме здраво, и ми говореше успокоително.
Виж още: Да родиш по време на пандемия – Ива дава кураж на всички бъдещи майки
Срещата
Оттам нататък всичко се разви много бързо. Започнах в един момент да усещам това прословуто чувство за напъване (ура, най-сетне втората фаза на раждането, виждаше му се краят!). Милата ми акушерка следеше състоянието ми и когато каза, че вече мога да напъвам, се преместих на леглото. Помолих да го изправят за раждане в (полу)седнало положение. Дадоха ми добрия съвет да държа с ръце коленете си и така намерих удобната за мен поза.
За дишането и напъването слушах акушерките. Съпругът ми каза, че ми мокрел челото с кърпа, но аз спомен за това нямам, върху други части на тялото си се бях съсредоточила… С напредване на раждането хората в залата ставаха все повече. Имаше кратък момент, в който си мислех, че е абсолютно невъзможно тялото ми да направи това, което се изисква от него. Той обаче отмина за секунда като си помислих, че откажа ли се от напъните, това би значело външна помощ за вадене на бебето от сорта на вакуум. Много успокояващо ми подейства това, че акушерката, чието Училище за родители бяхме посещавали, се появи до мен по време на напъните. Хвана ме за ръката, окуражаваше ме и ми напомняше как да напъвам и казваше кога да спра. Да видя познато лице ми вдъхна нови сили в най-важния момент!
Виж още: На Бабинден с моята баба акушерка: за ражданията, приятелствата и работата преди време
И ето че в 13:47, на улица „Блага вест” в София, със съпруга ми получихме наистина най-благата вест – проплака нашият прекрасен син. Бях помолила да изчакат последните пулсации преди да отрежат пъпната връв.
Забавеното отрязване на пъпната връв (минимум 1 минута след раждането) се препоръчва от Световната здравна организация с цел по-добри здравословни и хранителни резултати за майка и новородено.
Екипът уважи желанието ми и веднага след като синът ми се появи на бял свят го поставиха направо върху корема ми. Започнах да го придържам с една ръка и да го галя с другата. През цялото време му говорех, а той плачеше за първи път… Успокоявах го, поздравявах го с добре дошъл. Най-красивият и незабравим момент в живота ми!
След това прегледаха, почистиха и увиха малчо. Дадоха го в ръцете на баща му, който развълнувано си го гледаше и си говореше с него в другия край на стаята по време на раждането на плацентата (това е третата фаза на раждането, няма как без нея) и моето зашиване (не са ми правили епизиотомия, но въпреки това имах нужда от 2-3 шева заради естествени разкъсвания).
Аз пък отвреме-навреме само питах „Какъв му е резултатът от Апгар теста*?“. Този отговор получих чак като видях епикризата (малкият отличник имаше резултат 8 на първата минута и 9 на петата), но поне бях „похвалена” с думите „Някой май доста е чел за раждането...”, което си беше факт и ми даде нужното спокойствие.
На всички бременни бих казала, че колкото по-информирани са предварително за това, което им предстои, и то от достоверни източници, толкова по-спокойни ще са, когато дойде важният момент. Четене за фазите на раждането, посещение на Дни на отворените врати, запознаване с политиката и процедурите на избраната болница – всичко това ще ви се отблагодари в един момент.
Вече заедно
С помощта на една от акушерките успях да изпълня и последното си важно желание за раждането. Тя ми помогна за най-първото за мен и моя син кърмене, както си бях още на леглото в родилната зала. Там прекарахме и следващите няколко часа, в които от време на време следяха състоянието ми, а аз и таткото се радвахме на малкото си безценно съкровище и споделяхме за рождението му с най-близките ни.
И така, тримата заживяхме щастливо (макар и години наред недоспали), а таткото в последствие каза, че следващият път той лично щял да пререже пъпната връв… 🙂
А на всички мамми, на които първата най-важна среща предстои, пожелавам да попаднат на професионално отношение в родилното отделение и също като нас да си спомнят с безкрайна радост за този ден! Леко раждане, мамми!
__________________
* Скалата на Апгар е бърз тест за определяне на състоянието на новороденото. Провежда се на 1-вата и 5-ата минута след раждането. Резултатът е по скалата от 0 до 10 като се дават между 0 и 2 точки в 5 категории:
Appearance (Външен вид): Какъв е цветът на кожата на бебето?
Pulse (Пулс): Бебето има ли пулс и нормален ли е?
Grimace (Гримаса, отговор при стимулация): Новороденото реагира ли при дразнене и как?
Activity (Дейност, мускулен тонус): Бебето движи ли се и как?
Respiration (Дишане): Новороденото диша ли и как?
Резултат между 7 и 10 означава, че бебето е в добро здраве. При по-нисък резултат е възможно да се наложи медицинска помощ според състоянието на бебето. В такъв случай лекарите ще се погрижат за новороденото, както изисква конкретната ситуация.
